В класната стая миришеше на тебешир, хартия и онзи особен аромат на очакване, който се появява винаги, когато предстои нещо интересно. Учениците бяха приведени над задачите си, някои толкова съсредоточени, че бяха изплезили езици, други с вежди, събрани толкова силно, сякаш се опитваха да накарат буквите сами да подредят думите. На дъската, изписано с красив и уверен почерк, стоеше:

БУКВИТЕ СА СИЛА

Мъглата погледна надписа, после учебника си, после пак дъската. Намести се неспокойно на чина.

– Не знам защо – прошепна той на Капитан Защо, като се наведе към него, – но имам чувството, че днес буквите ме гледат подозрително.

Капитан Защо дори не трепна. Той прелистваше страниците спокойно, както винаги – с онова търпение на човек, който вярва, че всяко нещо си има обяснение.

– Буквите не гледат – отвърна той тихо. – Те се четат.

В този миг от раницата на Мъглата се чу познато, тревожно писукане.

Едно „А“ се откъсна от думата и падна между редовете. „О“ се завъртя, подскочи и се скри в края на страницата. „И“ трепна… и просто изчезна.

– Видя ли?! – прошепна Мъглата, с очи, по-големи от точка на удивителен знак. – Бягат! Буквите бягат!

– Без паника – каза Капитан Защо с гласа си за момента - „когато нещата излизат извън контрол“. – Това е работа за нас.

Джаджата в раницата на Мъглата изписука още по-силно. Светлината около момчетата започна да трепти, сякаш самият въздух се колебаеше.

– Дръж се! – извика Мъглата.

Класната стая се разтвори, дъската избледня, а думите останаха… недовършени. И светът се прелисти.

Когато отвориха очи, първото, което усетиха, беше липсата. Не липса на светлина. Не липса на пространство. А липса на звук.

Абсолютна, плътна тишина, която ги обгърна като вода. Мъглата примигна няколко пъти и направи крачка напред. Подът под краката му не издаде никакъв звук.

– Това… – прошепна той, като се наведе към Капитан Защо, – …е най-шумната тишина, която съм чувал.

Капитан Защо не отговори веднага. Оглеждаше се внимателно, с онзи поглед, който използваше, когато знаеше, че светът около него иска да бъде разбран.

Те стояха в огромна зала, толкова голяма, че човек лесно можеше да се изгуби в нея. От всички страни се издигаха рафтове с книги.

– Ако това е библиотека – прошепна Мъглата, – то тя определено е много сърдита.

– Това е библиотека – каза Капитан Защо накрая. – Но нещо ѝ липсва.

– Гласът ѝ – каза познат… Глас.

Двамата се обърнаха рязко.

– ПИНКИ! – възкликна Мъглата и направи крачка към нея, после спря и сниши глас. – Радвам се да те видя! Само че… защо всички шепнем?

Пинки повдигна рамене.

– Защото тук и шепота звучи като вик – отвърна тя. – Това е библиотека. Макар и… без глас.

– Без глас? – повтори Мъглата. – Това звучи като супа без сол. Или песен без припев.

– Тук думите са изгубили гласните си – продължи Пинки. – А без тях не могат да бъдат произнасяни правилно.

Тя протегна ръка към една книга. Книгата леко потрепери, сякаш не беше сигурна дали иска да бъде отворена. Пинки вся пак я отвори. На страницата пишеше:

СЛНЦТ ГР

Мъглата се наведе над рамото ѝ.

– „Слънцето грей“ – опита се той. – Или „слонът гори“… Не, не, това вече е опасно. Определено не искам горящи слонове.

– „Слънцето грее“ – каза Капитан Защо тихо. – Но без гласните си думата е само сянка.

Той погледна нагоре към безкрайните рафтове.

– Сигурно затова е толкова страшно тихо.

В отговор рафтовете изскърцаха тъжно, сякаш библиотеката беше чула думите му и беше съгласна с тях.

Пинки затвори книгата внимателно.

– Ако не върнем гласните букви – каза тя и гласът ѝ за миг трепна, – думите ще се разпаднат. А с тях и всички истории.

Настъпи кратка пауза. Капитан Защо се изправи и каза твърдо:

– Това няма да го позволим!

Някъде високо между рафтовете една книга леко се раздвижи.

Сякаш библиотеката… ги беше чула.

Въздухът пред тях започна леко да трепти, сякаш някой пишеше с невидим молив. Светлината се събра на едно място и бавно оформи надпис, който пулсираше като сърце.

МИСИЯ: ВЪРНЕТЕ ГЛАСА НА ДУМИТЕ

ПРАВИЛО: ВСЯКА БУКВА Е НА МЯСТОТО СИ С ПРИЧИНА

Мъглата се усмихна и кръстоса ръце.

– Харесва ми – каза той. – Има правила. Това значи, че мога да ги наруша…

– Не бързай – прекъсна го Капитан Защо и посочи надписа. – Тук ще трябва да мислим.

– Добре, добре – промърмори Мъглата. – Ще мисля. Малко. Поне колкото е нужно.

По страницата ѝ светеха букви:

М__Л__В

Мъглата се наведе толкова бързо, че почти се спъна.

– Молив! – извика той. – Лесно! Без него нямаше да има букви по хартията!

– Това е вярно – каза Капитан Защо. – Но защо точно тази дума е първа?

Мъглата се замисли. Погледна молива, който винаги носеше в джоба си, после книгата.

Пинки пристъпи по-близо.

– Защото моливът не е само за писане – каза тя тихо. – С него можеш да сгрешиш… но след това и да поправиш.

Мъглата я погледна.

– Което е много важно, между другото – добави той. – Ако не можеш да поправяш, значи винаги си в грешка.

Капитан Защо кимна и внимателно постави гласните на мястото им.

МОЛИВ

Подът под краката им леко извибрира, а между рафтовете пробяга слаб полъх въздух – първият, който не беше напълно беззвучен.

– Това е добър знак – каза Капитан Защо.

Но още преди да направят крачка напред, друга книга се откъсна от рафта. Тя не падна. Тя се плъзна по въздуха и се приземи тежко пред тях.

– Охо… – измърмори Мъглата. – Тази изглежда сериозна.

Книгата беше по-дебела, с твърди корици и леко изтрити ръбове, сякаш беше отваряна много пъти. Когато се отвори, буквите по страницата трепнаха:

ПР__ЯТ__Л

– „Приятел“ – каза Капитан Защо без колебание.

– Това е дума, която не изчезва лесно – добави Мъглата. – Дори когато си тръгва.

Пинки се усмихна, но усмивката ѝ беше по-тиха от преди. Погледът ѝ се задържа върху думата, сякаш всяка буква тежеше.

– Приятел е този, който си тръгва… – каза тя бавно, – …И после пак се връща.

Мъглата я погледна изненадано.

– Като нас? – попита той.

Пинки не отговори веднага. После кимна.

– Като вас.

Капитан Защо постави последните гласни. Думата се подреди сама:

ПРИЯТЕЛ

Този път библиотеката не само зашумя. Страниците по рафтовете започнаха да се движат, някои книги леко се отвориха, други се изправиха, сякаш се събуждаха от дълъг сън. Тишината вече не беше толкова тежка.

Но не всички думи искаха да бъдат спасени. Тъкмо когато библиотеката започна да звучи по-жива, един от най-високите рафтове изскърца силно. От него се откъснаха цели редове букви, които се изсипаха като ято уплашени птици.

– Хей! – извика Мъглата и скочи напред. – Върнете се! Никой не е казал „междучасие“!

– Това са объркани букви – каза Капитан Защо, докато се опитваше да хване едно „О“, което се търкаляше по пода. – Когато думите се губят, буквите не знаят къде принадлежат.

– Което обяснява защо това „И“ тича насам-натам като в час по физическо – отвърна Мъглата и се хвърли след него.

Те започнаха да ги събират.

Едно „А“ се беше скрило зад огромно „Б“ и надничаше плахо. „О“ се търкаляше в кръг, сякаш търсеше правилното място. „И“ се опита да избяга между рафтовете, но Капитан Защо го спря внимателно.

Мъглата пък държеше в ръцете си едно „Ъ“, което трепереше.

– Стои мирно! – каза му строго. – Ти си важен! Макар че никой не знае точно защо!

Това накара Пинки да се засмее. Тихо. Но истински.

– Благодаря ви – каза тя след малко. – Не само за буквите.

Мъглата я погледна.

– За какво тогава?

– За това, че се връщате – отвърна Пинки. – Дори когато знаете, че после пак ще си тръгнете.

Капитан Защо замълча за миг, което му се случваше твърде рядко.

– Понякога приятелството не е да си винаги до някого – каза той. – А да знаеш, че те има. Дори отдалеч.

Пинки кимна бавно.

– Да… – прошепна тя. – Но понякога отдалеч боли.

Настъпи кратка тишина. Остана само една книга. Най-голямата. Най-тихата. Тя лежеше в средата на залата, неподвижна, сякаш чакаше.

На корицата ѝ светеха буквите:

М__ЧТ__

– „Мечта“ – каза Мъглата, този път по-тихо.

– Да – кимна Пинки. – Но не всяка мечта е завършена.

– Кои букви ѝ липсват? – попита Капитан Защо.

Пинки вдигна поглед към рафтовете, после към тях.

– Тези, които я правят реална.

Те застанаха един до друг. Капитан Защо сложи първата буква. Мъглата – втората, като този път внимаваше повече от обикновено. Пинки добави останалите.

Думата се подреди сама.

МЕЧТА

Библиотеката проговори. Страниците зашумяха, буквите заеха местата си, думите отново започнаха да значат нещо.

Джаджата в раницата на Мъглата изписука и светна в жълто.

– Това е сигналът за връщане – каза той и въздъхна. – Винаги идва точно когато става най-интересно.

Пинки ги погледна един по един.

Тя замълча за миг, после добави:

– Но още не знам коя дума отваря вратата към вашия свят.

Капитан Защо се наведе към нея.

– Някой ден ще разберем – каза той. – И когато това стане, няма да има нужда от магия.

Мъглата ѝ махна с ръка.

– А дотогава – добави той – ние ще идваме. Дори само за малко.

Светлината ги обгърна. А библиотеката, вече пълна с думи и гласове, започна да разказва отново своите истории.

Следва епизод 6