Беше най-чаканият ден от учебната година. Последният. Слънцето влизаше през прозорците и се плъзгаше по чиновете като златна стрелка, която бавно отмерва времето. Учениците прелистваха тетрадки, довършваха упражнения, затваряха учебници с онзи звук, който прилича на малка победа. На дъската пишеше:

ПРЕГОВОР

– Честно, понякога съм убеден, че най-добрите ти приятели са домашните – прошепна той.

Капитан Защо повдигна поглед.

– Не. Просто обичам да съм близо до нещата, които могат да ме направят по-добър.

Мъглата въздъхна.

– Това беше толкова вдъхновяващо, че почти ми се прииска да си довърша задачата.

– „Почти“ не се брои – отвърна Капитан Защо.

Мъглата се наведе над тетрадката си.

– Ако събера 48 и 27, ще получа… ще получа…

– Можеш – каза тихо Капитан Защо.

– Ще получа нужда от лека почивка и нещо сладко.

Капитан Защо се усмихна леко и тъкмо да каже верния отговор на задачата, джаджата в раницата на Мъглата изписука. Звукът започна като далечна нота. После се разрасна. Накрая се превърна в нещо, което звучеше като оркестър от светлина. Мъглата замръзна. Бавно отвори раницата. Отвътре се изля златно сияние.

– Момчета…

Гласът на Пинки звучеше не в далечината, а съвсем близо – сякаш момичето с розовата коса беше в стаята.

– Да тръгваме. – каза Капитан Защо.

На Мъглата не му трябваше повече подканяне.

Страниците около тях се завъртяха бързо, после още по-бързо… Буквите се превърнаха в птици, числата – в искри, а картите – във вятър. Мъглата беше сигурен, че лети през цялата учебна година. Изведнъж момчетата усетиха земя под краката си. Но не беше обикновена. Мъглата приклекна и докосна повърхността.

– Това… е хартия.

Капитан Защо също се наведе. Каменната плоча под тях беше покрита с бледи редове, които едва се виждаха.  Мъглата вдигна поглед. Очите му станаха кръгли като две букви „О“.

– Капитане… мисля, че стоим върху страница от тетрадка.

И наистина. Хълмът, върху който бяха кацнали, беше направен от огромни бели листове. По тях се виждаха изтрити упражнения, недовършени изречения, чертежи на триъгълници, думи с поправени правописни грешки.

А пред тях се разгръщаше град. Град, построен от учебници. Сградите приличаха на подредени книги. Улиците бяха дълги редове от тетрадки. Площадите – отворени страници. И този град кипеше от живот.

Но нещо беше много, много объркано. Чуваха се гласове, които звучаха уверено… и напълно погрешно.

– Срещаме се в пет! – извика някой.

– В пет какво?! – извика друг.

– В пет вторника!

Клаксон изсвири. Три велосипеда тръгнаха назад. Едно момче тичаше по улицата и броеше:

– Осем, девет, десет, лилаво, розово, червено!

Мъглата се хвана за главата.

– Този град се е изгубил в учебната година.

Капитан Защо посочи към табелите. По сградите имаше надписи, които обаче бяха тотално объркани – с разместени или напълно липсващи букви. Мъглата въздъхна тежко.

– Това е най-лошият правописен кошмар, който съм виждал.

В този момент покрай тях пробяга момче с тетрадка.

– Помогнете! – извика то. – Колко е 25 плюс 17?!

Отнякъде се чу уверен отговор:

– Хипотенуза!

Капитан Защо поклати глава.

– Да. Това е извънредна ситуация.

Въздухът над града леко потрепери, сякаш някой прелистваше огромна книга точно над покривите. Облаците се разтвориха като страници. Капитан Защо присви очи и посочи към далечината.

– Виж, кула.

В самия край на града се издигаше огромна кула, която изглеждаше така, сякаш е построена от всички учебници на света, подредени един върху друг. Стените ѝ бяха от книги. Прозорците – от числа. По тях проблясваха формули, които се появяваха и изчезваха като светулки. И точно в този момент двете момчета усетиха едновременно потупване по раменете си. Чуха познат глас.

– Най-после!

–  Пинки! – възкликнаха момчетата в един глас.

Срещата беше вълнуваща. В същото време около тях хора тичаха, спираха, връщаха се, спореха с табели, брояха на глас разбъркано и се отказваха по средата на изреченията си.

– Трябва да стигнем до кулата – каза Пинки уверено и продължи: - Знанията са заключени в нея. Всички уроци от годината са събрани там, но не могат да стигнат до хората.

– О, не. Започва се.

Капитан Защо се усмихна спокойно.

– За да стигнем до кулата, ще трябва да преминем през всички уроци.

Листата под краката им леко потрепериха, сякаш нямаха търпение да получат своите отговори.

Капитан Защо пое дълбоко въздух.

– Добре. Време е да си припомним наученото през годината.

И той направи първата крачка към кулата.

Листът под него леко потъна, сякаш беше страница, която се огъва под тежестта на молив. По белите редове започнаха да се появяват букви – първо бледи, после все по-тъмни, докато не засияха като мастило под лампа. Мъглата преглътна шумно.

– Започваме с букви. Това е добър знак. Буквите обикновено са дружелюбни.

– Само когато са подредени правилно – отвърна спокойно Капитан Защо.

Върху плочата се появиха три думи. Те трептяха леко, сякаш чакаха някой да ги прочете на глас:

приятелство

приятество

приятелсво

Въздухът наоколо замръзна за миг. Дори градът сякаш спря да бърка всичко. Пинки се усмихна.

– Първият урок ни чака.

Мостът тихо зашумя, готов да чуе отговора. Мъглата се изправи по-високо, отколкото беше необходимо, и сложи ръце на кръста си.

– Това е моментът, в който дългите часове приятелство с думите дават резултат.

Капитан Защо повдигна вежда и намигна на Мъглата. Мъглата се наведе над плочата и прочете думите бавно, буква по буква:

– П… р… и… я… т… е… л… с… т… в… о.

Той се усмихна широко.

– ПРИЯТЕЛСТВО!

Думата засия толкова силно, че за миг мостът заприлича на златна пътека. Плочата под краката им се втвърди и се превърна в стабилна страница. Зад тях градът реагира веднага. Една огромна табела, която до преди миг гласеше УЧИЛ_ЩЕ, потрепери и се подреди сама:

УЧИЛИЩЕ

От улицата се чу радостен вик:

– Намерих буквата „И“!

Мъглата се обърна изумен.

- Градът започва да си спомня!

Пинки кимна.

– Всяка решена задача връща частица от знанието.

Следващата страница пред тях се появи с тихо прелистване. На нея бяха нарисувани цвете, купчинка пръст и капки вода. Мъглата присви очи.

– Добре… пръст, цвете и вода. Това или е задача… или началото на много странна супа.

Капитан Защо се усмихна.

– Помисли какво сме учили в часовете по човекът и природата.

Мъглата се наведе по-близо до рисунките.

– Пръстта е част от почвата. Водата помага на растенията да растат. Цветето живее в земята и има нужда от вода…

Очите му започнаха да светят.

– Чакай! Те са свързани!

Пинки кимна окуражително.

– Остава само да се сетиш как.

Мъглата се изправи тържествено, сякаш ще изнася лекция.

– Пръстта е част от природата и почвата. Водата помага на растенията да живеят. Цветето расте в почвата и има нужда от вода. Всички са част от природата и си помагат.

Капитан Защо кимна доволно.

– Всичко в природата е свързано.

В същия миг страницата засия в меко зелено. От пропастта под тях се издигна топъл вятър, носещ мирис на трева. В града дърветата внезапно зашумяха, а на една тераса се появи саксия с истинско цвете. Чу се радостен глас:

– Виж! Расте!

Мъглата се усмихна доволно.

– Това ми харесва. Поправяме света с домашни.

Следващата плоча се появи пред тях и този път беше изрисувана като карта. Контурът ѝ беше повече от познат на момчетата. Мъглата сложи ръка на сърцето си тържествено.

– Това очертание не бих могъл да сбъркам никога.

Капитан Защо кимна. Двамата извикаха гордо в един глас:

– България!

Очертанията на картата се изпълниха с цветове. Изпъстри се и градът. Отдолу се чу детски глас:

– Намерих вкъщи!

Капитан Защо и Мъглата подскачаха и ликуваха от силата на знанията си. Само Пинки беше някак тъжна, макар и усмихната, когато всички говореха за дом…

– Добре. Това определено не е малка къщичка с лесен достъп.

Огромната врата на кулата беше затворена. По нея бяха изрисувани букви, числа, растения, компаси, карти – елементи от всички уроци, които бяха научили през годината. В самия център на вратата беше изписан един последен въпрос:

КОЕ ПРАВИ ЗНАНИЯТА ИСТИНСКИ?

Тримата замълчаха. Вятърът прелисти страниците около тях. Мъглата въздъхна.

– Това е един от онези въпроси без подсказки… За които трябва да раздвижиш малко повече мозъка си.

Капитан Защо погледна към Пинки. Тя стоеше малко по-назад. Усмихваше се, но в очите ѝ се виждаше тъга.

– Знанията са истински… когато ги споделяме – каза тя тихо.

Капитан Защо кимна.

– Когато го използваме, за да правим света по-добър.

Мъглата добави:

– И когато ги използваме заедно.

Настъпи тишина. Вратата на кулата започна да се отваря – бавно, бавно, като книга, която най-накрая е стигнала последната си страница. Отвътре избухна светлина, която обгърна децата. След това премина през моста, през страниците, през целия град.

Градът беше подреден – табелите имаха правилно изписани думи, часовниците показваха правилния час, хората четяха и брояха правилно.

– Успяхме… – прошепна Мъглата.

Докато тримата приятели се радваха на това, което успяха да постигнат със знания, раницата на Мъглата започна да се тресе и да пиука. Време беше да се връщат обратно в класната стая.

…Но този път звукът от джаджата не звучеше както обикновено. Беше дълго, треперещо, почти нетърпеливо пиукане, което караше раницата да подскача като живо същество. Светлината около децата започна да се събира в една точка пред вратата на кулата. Въздухът затрепери, сякаш страниците на целия град се разлистваха едновременно.

Пинки замръзна.

– Момчета… – прошепна тя. – Мисля, че това е шансът ми.

Сърцето на Мъглата подскочи.

– Шансът ти за какво?

Тя не отговори веднага. Само пристъпи една крачка напред към светлината.

– Да дойда с вас.

Въздухът пред децата се разтвори като последна страница. Портал. По-голям от всички предишни. По-ярък. По-истински.

Капитан Защо направи крачка напред.

– Световете се доближават…

– Защото върнахте знанията – кимна Пинки. – И защото вече ги споделяме.

Мъглата за миг забрави как да диша.

– Това означава ли… че този път…

Пинки протегна ръка към светлината.

– Ще опитам.

Светът се прелисти и двете момчета се озоваха отново в своята класна стая. Слънцето продължаваше да се плъзга по чиновете. Около тях се разнасяше аромат на тебешир и на последен учебен ден. Учениците затваряха тетрадки и вече си разказваха плановете за ваканцията.

Мъглата мигна няколко пъти с тежко разочарование в очите. Капитан Защо усещаше, че няма думи и това му се случваше за първи път в живота. В този момент…

– Какво ще правите през ваканцията? – попита някой от последния чин.

Двамата замръзнаха. След това бавно се обърнаха назад.

На един чин до прозореца седеше момичето с розовата коса и широката усмивка, което им махаше. Мъглата отвори широко уста. Капитан Защо се усмихна с всички зъби. Слънцето проблесна през прозореца.