– Духове няма, Мъгла! Най-вероятно е някакъв сигнал – отвърна уверено Капитан Защо, макар очите му да бяха пълни с въпроси. – Но откъде ли идва? И защо? – добави той.

Двамата въртяха джаджата в ръцете си, почукваха по нея, разтърсваха я... Но гласът не се обади повече. Само екранът изгасна и всичко замлъкна.

– Май ми се е причуло… – измърмори Мъглата и пъхна устройството в раницата си.

Капитан Защо обаче беше сигурен, че историята няма да приключи така. Но сега беше време за ваканция, безгрижно лято и много, ама много, сладолед.

Дните до новата учебна година минаха неусетно в безкрайни игри и звучен смях.

Капитан Защо беше на село, където помагаше на дядо си с градината и животните в двора, като междувременно си водеше дневник с въпроси: „Защо петлите винаги кукуригат по едно и също време?“, „Защо звездите (не) падат от небето?“, „А защо динята има повече семки, отколкото аз имам търпение?“…

Мъглата, разбира се, изкара лятото съвсем различно. Той беше на море, където също успя да си спечели репутацията на Краля на белите - заравяше чехлите на туристите в пясъка, пръскаше ги с ледена вода и тайно добавяше сол в сладоледа на братовчед си, за да провери – научно разбира се, на какво количество ще издържи.

През всичките тези дни странното устройство лежеше на дъното на раницата на Мъглата, затрупано от мидички, пясък, лепкави опаковки от сладолед и тетрадки с недовършени задачи за ваканцията. Понякога екранът на джаджата проблясваше слабо, като светулка в буркан, сякаш искаше да напомни за себе си, но Мъглата не забелязваше. Беше зает с купища щуротии.

Момчетата сякаш забравиха за онзи загадъчен момичешки глас, който за миг беше прозвучал от устройството и повече не се обади…

Докато не дойде първият учебен ден.

Първият звънец за новата учебна годината удари – звънна като кубчета лед в лимонада – едновременно сладък, защото децата щяха да се видят с приятелите си от класа, но и леко кисел, заради ставането рано сутрин и домашните. Дворът на училището се изпълни с шарени раници, весел смях и надприказване кой как е прекарал лятото.

– Ех, лятооо… – протегна се Мъглата. – Ако затворя очи, още виждам морските чудовища.

– А ако си отвориш раницата, сигурно ще намериш пясък от плажа – усмихна се Капитан Защо.

Мъглата отвори раницата. От нея изскочиха… мидичка, две слънчогледови семки и прашно устройство с малък екран – странната джаджа, която двамата бяха открили точно преди началото на ваканцията, но след това напълно забравили.

– Охо! – плесна с ръце Мъглата. – Нямах никаква идея къде се беше дянало цяло лято. – каза той, почуквайки го с пръст по екрана.

Очите на Капитан Защо блеснаха от любопитство, хиляди въпроси и надеждата, че тази учебна година никак няма да е скучна. В този миг забеляза нещо. Екранът на устройството не просто проблесна, той сякаш пулсираше, като че ли в него тупти сърце.

– Мъгла, мисля, че това нещо не е съвсем изключено. - прошепна той.

Мъглата се наведе, за да погледне отблизо, когато изведнъж вратата на класната стая се отвори. Учителката влезе и застана пред дъската с усмивка и дневник в ръка.

– Добро утро, деца! Добре дошли в новата учебна година. – поздрави ги тя.

Класът зашумя радостно – едни викаха „Ура!“, други още се прозяваха лениво.

– Преди да започнем с всички нови уроци и знания, искам да върнем спомените от лятото. Но ще го направим по един по-особен начин. Всеки от вас ще нарисува своя най-ярък летен спомен, като използва цвят, който обикновено не присъства в рисунките му. – каза учителката.

Децата се спогледаха с изненада.

– Защо точно такъв цвят? И кой е този цвят изобщо? – попита първи Мъглата.

– Защото, когато опитате нещо ново, откривате и нов начин да гледате на света. Лятото ни дава свобода, а училището ни учи да търсим различни пътища. Ако винаги рисуваме с едни и същи цветове, ще виждаме едни и същи неща. А ако се осмелим да изберем необичаен за нас цвят, може би ще открием ново приключение. – усмихна им се тя.

Мъглата продължаваше да гледа с неразбиране и това не убягна от погледа на учителката.

– Мъгла, защо не опиташ с розово? – предложи му мило тя.

– Е, неее – въздъхна Мъглата. – Момчетата не рисуват с розово. То е… То е… Цветът на дъвката и на фламингото!

В същия миг, сякаш чуло разговора им, прашното устройство под чина им проблесна с нежна светлина. На екрана като струна се опъна тънка розова линия и се превърна в пулсираща вълничка. Чу се весел глас – мелодичен, като песен:

– Хей! Чувате ли ме?

Двамата замръзнаха.

– Ъ… Капитане, ти ли беше това? – прошепна Мъглата.

– Не. И не шуми в ухото ми като чайник – отвърна Капитан Защо и се наведе към устройството.

– Кой си ти? Как се свърза с нас?

Розовата вълничка се усмихна – да, усмихна се! И стана на спирала.

– Цяло лято ви чакам!

– Знаех си! – възкликна Мъглата. – РозоЗвярът ще ни поведе към нови приключения!

– Розовото не е звяр – спокойно каза гласът. – Розовото е смелост да опиташ нещо ново.

Капитан Защо искаше да зададе сто въпроса, но не успя. Защото… Класната стая започна да губи цветовете си. Червеното от светофара над дъската се стопи, синьото на картата на стената посивя, дори косата на момичето на първия чин изглеждаше като мокър вестник.

– О, не! – изкрещя Мъглата. – Цветовете изчезват!

– Не изчезват… – отвърна мистериозният момичешки глас от джаджата. – Събира ги Сивият Пазач.

– Събира ги? Защо му е да събира цветовете? – Капитан Защо се опита да запази спокойствие, докато наблюдаваше как класната стая избледнява все повече.

– Защото мисли, че децата вече не знаят как да рисуват заедно. Че са забравили да мечтаят с цветове. - отвърна гласът.

Мъглата разпери ръце:

– Ама как така?! Аз рисувам всеки ден! Слънце с мустаци, динозавър на тротинетка, риба на зъболекар…

– Това не е точно рисуване със сърце. – отбеляза Капитан Защо.

– Може би не е със сърце, но е с фантазия! – заинати се Мъглата.

В този миг устройството проблесна още по-силно. От екрана, във формата на холограма, се появи врата от розова светлина, която пулсираше в ритъм с гласа на момичето:

– Ако искате да спасите цветовете, ще трябва да дойдете с мен. Само заедно можем да убедим Сивия Пазач, че светът има нужда от тях.

Класната стая вече изглеждаше като стара черно-бяла снимка. Дори усмивките на съучениците им бяха избледнели.

– Капитане, ако продължава така, след малко и аз ще стана черно-бял! – почти се разплака Мъглата.

– Нямаме избор! - каза твърдо Капитан Защо. – Трябва да минем през тази врата.

Двамата се наведоха над устройството. Светлината ги обви като розова боя, разлята върху блокче за рисуване. В следващия миг усетиха, че падат в него – линии и цветни петна профучаха около тях.

Когато стъпиха на земята, вече не бяха в класната стая. Наоколо се простираше огромен свят – но всичко в него беше сиво. Дърветата, небето, къщите… Всичко изглеждаше като изтрито с гума.

Само една следа от розово сияние минаваше през въздуха и ги водеше напред.

– Добре дошли в Страната на изгубените цветове. - каза гласът – Ако искате да върнете цветовете обратно, ще трябва да преминете изпитание. Но не се тревожете, аз ще съм с вас.

Мъглата преглътна звучно:

– Сив свят, загадъчен пазач и изпитание? Капитане… Май не съм подготвено за това. Не може ли първо да минем през изпитание със сладолед?

Капитан Защо се усмихна леко.

– Не, Мъгла. Но ако се справим, после ще си избереш най-шарения сладолед на света. Аз черпя!

Двете момчета вървяха напред, следвайки розовата светлинна следа. Тя ги заведе до висока стена, която нямаше преминаване. На нея беше окачен бял лист. Върху него – четири прави черти и едно кръгче, нарисувани сякаш на бързо.

– Еха! – възкликна Мъглата. – Това е… Най-минималистичното изкуство, което съм виждал! Четири черти и едно кръгче. Прилича ми на голямо „скучище“!

– Не мисля, че е изкуство, не мисля, че е и скучно – поклати глава Капитан Защо. – Сигурно е подсказка как да преминем през тази гигантска стена…

– Топло, топло... - обади се гласът – Трябва да довършите рисунката, за да се измъкнете от този задънен път. Само когато трите елемента – въображение, знание и смелост, се съберат, ще разберете каква е скритата рисунка. Това е единственият начин да преминете през високата стена.

Капитан Защо извади молив от джоба си.

– Ако линиите станат платна на кораб, а кръгчето – слънце, може би ще отплаваме напред… Обаче нямаме достатъчно елементи.

– А ако е динозавър, който си поръчва пица от Луната? – прекъсна го Мъглата и започна да драска смешни мустаци върху кръгчето. – Всяка рисунка става по-добра с мустаци!

– Не може всяка рисунка да има мустаци! – въздъхна Капитанът.

– А може ли всяка да има пица? – засмя се Мъглата.

Докато Капитан Защо работеше върху своята част от рисунката и правеше всичко възможно да спре Мъглата да ѝ сложи мустаци, джаджата проблесна силно. От нея се издигна розова светлина, която се завъртя като въртележка и се разпръсна на блестящи искри. Те образуваха във въздуха силует – леко прозрачен, сияен. Косата му се разля като вълна от розови нишки, а очите светнаха в небесносиньо.

– Странно име – измърмори Капитан Защо, опитвайки се да изглежда спокоен, макар че вече хиляди въпроси бръмчаха в главата му като рояк пчели. – Откъде идва?

– От думата за розово на английски (pink), разбира се – каза тя, размахвайки кичур коса. – Но и от pinky finger – така се казва малкото пръстче на английски. Малка съм, но без мен нищо не е завършено.

– Ха! – възкликна Мъглата. – Най-накрая някой по-малък от мен.

– По-малък? – Пинки (Pinky) кръстоса ръце, леко намръщена. – Аз съм точно на вашата възраст. Но явно съм доста по-добра в решаването на предизвикателства.

– Това ще го видим – намръщи се Капитан Защо, вечно готов да защитава логиката. – Всеки въпрос има отговор, стига да мислиш достатъчно задълбочено.

– А всяка глупост има чар, стига да я нарисуваш правилно – каза троснато Мъглата и добави мустаци на кръгчето.

– Стига спорове. Задачата е ясна – тримата трябва да рисуваме заедно. Вижте линиите и кръга – те чакат да оживеят. – заключи Пинки (Pinky).

– Пфф, скука! – изсмя се Мъглата. – Аз ще нарисувам облаци-чудовища, които се опитват да го захапят!

Тримата започнаха да рисуват. Капитан Защо внимателно подреждаше линиите, Мъглата добавяше щуротии с чудовища и мустаци, разбира се, а Пинки (Pinky) – ярки цветове и вълнуващи форми.

Изведнъж рисунката потрепери. Слънцето засия, облаците-чудовища се превърнаха в смешни балони, а хвърчилото оживя и се спусна от небето.

– Видяхте ли? – каза Пинки (Pinky) с усмивка. – Поотделно бяхте хаос и скука. Заедно създадохме чудо, което може да ни отведе напред.

Зад нея стоеше висок мъж в дълго сиво палто. Това беше Сивият Пазач. Той изглеждаше уморен, като човек, който носи твърде много тежест.

– Признавам… бях се отчаял. Мислех, че децата вече не умеят да рисуват със сърце и въображение. Че са забравили да създават заедно. Но вие ми доказахте, че съм сгрешил.

Той разтвори ръцете си и от тях се разлетяха цветове – червено, синьо, зелено, жълто, оранжево, лилаво... Те полетяха като конфети и обагриха целия свят. Светът засия. Небето се обля в синьо, тревата заблестя в зелено, а по стените на сивия свят разцъфнаха хиляди цветя. Мъглата подскочи и се завъртя на място.

– Ура! Значи пак ще има дракони с шарени мустаци! – каза той весело.

– Или свят, в който трима приятели… Ъъъъ, три деца могат да творят заедно – Капитан Защо все още не знаеше дали Пинки (Pinky) им е приятелка. Но май му се искаше.

Момичето с розовата коса само се усмихна.

Внезапно хвърчилото се появи отново. Капитан Защо и Мъглата се хванаха за него. Докато ги издигаше нагоре към небето, двете момчета погледнаха надолу и видяха Пинки (Pinky), която им махаше. Беше останала в света на приключенията самичка.

Хвърчилото ги понесе стремглаво нагоре. Завъртя ги във въздуха като вихрушка и… шуууп! Децата се озоваха обратно в класната стая.

Там всичко беше върнало цветовете си - червеното от светофара над дъската, синята карта на стената, шарените раници на съучениците. Сякаш нищо не се беше случило. Джаджата стоеше на чина.

Двете момчета се спогледаха.

– Дали ще я видим отново? – попита Мъглата тихо.

– Сигурно. – отвърна Капитан Защо, макар и с нотка на съмнение.

– Искам да знам повече за нея. – каза Мъглата.

В този миг екранът на устройството проблесна. Появи се малко розово сърце, което пулсираше в ритъм, сякаш някой им маха от друг свят.

– Видя ли? – прошепна Мъглата. – Тя ни чува!!!

Капитан Защо кимна.